Мутренски прийоми във Фейсбук сред българските общества в Германия?

Standard

Да, за съжаление герберите инфилтрираха и българските общества в социалните мрежи, за да може политическото мракобесие да се възпроизвежда лавинообразно. След потуления скандал за корупция около новата еврокомисарка, Мария Габриел, описан пространно в Politico, който илюстрира как Софийска община бива управлявана буквално като картел и естествено, не може да се грижи адекватно за паметниците, една инициатива на граждани, възникнала спонтанно, тази за опазване на ценния от художественоисторическа гледна точка модернистичен монумент “1300 години България” бива цензурирана безжалостно в социалните мрежи от съмнителни субекти, окупирали администраторските позиции в групите. ГЕРБ-инфилтратите сред българските общества в Германия се държат типично по мутренски, прицелват се в пост и го трият, без да имат някакво адекватно обяснение как и защо постът нарушава правилата на групата, а същевременно невинно захранват каналите на същите групи с лозунги и линкове в прослава на партията. Например, в групата “Българи в Германия – живот и работа” две госпожи администраторки форсмажорно се обясняват за всеки метър на треторазряден път, асфалтиран от ГЕРБ, сякаш са на издръжка на правителствения пресцентър. Аудиторията е длъжна да се прехласва и по изстрелването на комуникационен сателит, все едно историята на българските космически технологии започва с телохранителя на Тодор Живков. Същите бясно трият темата за паметника “1300 години България”, безпорен шедьовър на българския модернизъм и чак след намеса на трети админ, постът бива публикуван отново. След не повече от 24 часа, партийните секретарки пак пробват да заглушат темата, този път деактивирайки коментарите под поста.
20140615_Sofia_005

Но истинското мракобесие се възцарява в групата “Българи в Дюселдорф и Северен Рейн Вестфалия”, където постът в защита на паметника бива изтрит цели четири пъти. Разбира се, преди да бъде изтрит, постът успява да привлече редица хора, които мълчаливо да го подкрепят, и два маргинала, които активно да го коментират –  единият със серия публични снимки във фашистки пози, другата – някаква неясна госпожа, която мъдро отбелязва, че България не е на 1300 години. Фашизоидът и българофобката са оставени просташки да спамят под поста от герберските админи, а аз получавам “обещание” между второто и третото триене/публикуване, че постът в защита на паметника няма да бъде трит. Което се оказва цирк и увъртане, защото постът изчезва за четвърти път не след дълго, а обяснение защо е трит липсва.

Тези антибългарски активни мероприятия, провеждани от мутри и маргинали, налагани със сила онлайн и офлайн, имат за цел да отстранят съпротивителните механизми на обществото срещу бедността и безобразията. Едно общество, което съхранява в паметта си монументални символи, макар и издържани в невинаги разбираемата стилистика на модернизма и върху които стоят безсмъртни фрази като например “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира” на Ботев или “Времето е в нас и ние сме във времето” на Левски, имайки съзнание за собствената си древност, може би няма да търчи с възторга на абориген към продуктите втора ръка в Лидъл или Кауфланд, чиито комфорт герберите така старателно обгрижват. Защото в крайна сметка, това е и самото ГЕРБ – вносен  политически продукт от Германия, при това втора ръка, обаче ако решите така да го кажете в  “Българи в Германия – живот и работа” или “Българи в Дюселдорф и Северен Рейн Вестфалия”, може да Ви изтрият от групата.

Advertisements

МЕСАРИТЕ

Standard

Сабина Кърлева

10309479_10203569999066209_6777275453066971707_n

ето виж как над белите зърна на лозите
се спуска последният залез
косматата нощ се търкулва и пада
а към нас се запътват месарите.

първият носи пожълтяло пенсне, часовникът върви наобратно,
вторият прегърбен със сплъстена брада
един единствен зъб има в устата си
третият с нож за риба и плетена кошница, казва, че идва да хваща сърнички
четвъртият – с мазни ръкави премята тетрадка и свири небрежно на свирчица

опънаха навес край пътя ей тука пред тъмното
като стомни бликат светлините нанякъде
а те идват да седнат при нас,
при нас идват да седнат месарите

до тях дамаджани, огромни сандъци, вадят сгъваеми маси
утре се съмва, а слънцето черно над гърбовете ни сгърчени плаче
отварят сандъците, писват мухите, куки окачват на скелето
котлетите биволски, агнешки плешки, бутове свински и телешко.

какви ли са тия, от къде са пристигнали,
да ни продават ли нещо дошли са?
изглеждат ми странно, не говорят езика ни,
единият носи каишка…

колко ли струва месото, попита ли,
имаше дреболии стоварени,
прясно ли беше, купи ли нещо,
върви ли добре за сваряване?

с преводач са били, някакво куче е лаело,
преводачът раздавал е здравец,
вторият месото със сол овкусявал е,
а третият вдигал наздравици

четвъртият казал, че гледа на карти
и канел да влязат при него,
разказвал гатанки, припявал разпалено
и демонстрирал фокус със зарове

какви са тогава, какво си помисли,
вариететни актьори ли някакви?
дръж си езика зад зъбите, чу ли,
те държат да им казват Месарите.

Обещават, че всичко е ново и ново ще бъде
ще потекат наобратно реките
от другаде вече изгрявало слънцето, бива ли
да седиш срещу тях и да питаш.

Обясняват, че всяко количество плът
трябва да може да бъде свалено от костите
Казват, че така се случва в природата,
по правилата на месарската логика.

Казват, че не ходят навсякъде, а посещавали само избрани,
пляска с ръце преводачът –
след като тръгнат, идвали кучета
които щели да бъдат чистачи.

ДЪРЖАВАТА: ПРОИЗХОД, СЪЩНОСТ, ФОРМИ. прочит на Основи на философията на правото от Г. Ф. ХЕГЕЛ

Standard

Сабина Кърлева

hegel

Предмет на настоящия текст е скициране на основните моменти от философската система на правото, разработена от най-яркия представител на немския идеализъм Г.Ф. Хегел. Както неговата философия на историята, така и съчинението му за държавността и правото, представляват сборник от лекции, четени пред студенти между 1818 и 1831 г. в Берлинския университет. Това може да обясни до някъде и специфичната структура на учебника, с нейното основно ядро – параграфът, нелишена, разбира се, от своята троична философска логика. Съчинението се състои от три части – 1) „Абстрактно право“, където биват разгледани най-вече проблемите на собствеността и договорните теории за правото; 2) „Моралността“ където бива изложена етическата философия на Хегел и 3) „Нравествеността“, където собствено е представен държавният проект, основаващ се на взаимната проникнатост на семейството, гражданското общество и държавата в рамките на една  ясно различима йерархия.

  1. Общ поглед

Най-общо казано Хегеловата система в Философия на правото се основава на няколко типа логически и терминологически еквиваленти, които собствено изграждат, както изтъква Юрген Хабермас[1], самата тъкан на дискурса на модерността. Най-основната е онтологическа такава (идея-разум-дух),  изграждаща Хегеловите Логика и  Феноменология и която бива свързана и насочена, подобно на вектор, към друго ценностностно тъждество, това между свобода и действителност, реализирано във Философията на историята. Действието е двигателят и субстанцията на историческия процес, в който Световният дух се проявява, за да се самосъздаде и самопознае, а свободата става хоризонтът на това движение. Така и учението за правото и държавата бива проникнато от една действена рационалност, която конструира самата легитимностост на държавата, имаща за своя цел гражданската свобода.

Нека не пропуснем да кажем кои са главните характеристики на Хегеловата концепция за държавата.  Той се занимава с философия на правото още в своя „предсистематичен“ период и до голяма степен е впечатлен от Френската революция като вижда тази промяна на институците и държавния строй във Франция като действено историческа манифестация на духа. В този смисъл той вярва в републиканизма като следващ етап от световната политическа история, но не отстъпва от идеята си за конституционната монархия като идеална държава. Системата му, въпреки това „помирение“ със статуквото в Пруската държава, е изградена предимно на основата на политическото сътрудничество между гражданско общество и суверена (принц), като отмества центъра на легитимността в посока към колективния граждански субект на държавата.  На второ място, както неговата философия на историята, така и философията на държавата са теистични – Хегел е убеден, че разумът като субстанция на историята е божествен  и че неговите обективации на сцената й – държавите (а не църквата) – са истинските „места на Бога в света“[2]. Това се удържа от често цитираната идея, че всичко действително е разумно и всичко разумно е действително, вид онтологическо доказателство за иманентността на Бога в историята. Затова и държавата на Хегел е не коя да е, а тъкмо правовата държава, изградена на принципа на легитимността и светогледната неутралност, е прототип на светската модерна държава, освободена от религията.

На второ място концепцията за обществото у Хегел е изградена по аналогия с биологичния организъм, както и философията на правото е изградена по аналогия с натурфилософията. В обществения организъм лицата са не части, а членове[3] на общността и са формирани заедно със своите нужди, цели и начини на мислене в социалната група, към която принадлеждат. Индивидът е, в терминологията на Хегел, единичната субективност, социалните групи са агенти на особената субективност, докато държата е всеобщата, обективирана субектност. И трите елемента са преплетени в такива диалектически отношения, практически процеси и идентифицации – семейството, гражданското общество и държавата, че не може да се каже със сигурност дали индивидуалността като граждански субект,  или  институцията на  сдружението като колективен имат онтологически приоритет. Това до голяма степен се явява демаркационната линия между „леви“ и „десни“ хегелианци и стои в основата на спора къде  би могла да се положи Хегеловата система в политическия спектрум. Но не може да се отрече, че Хегел дава приоритет на самоконструиращата се (нормативна) и и рефлексивна (самокритична) рационалност в своя държавен проект. Той силно вярва, че историческото развитие е развитие на прогрес и опонира на почти всички консервативни  сили на своето съвремие.[4]

За Хегел участието в политическата общност е неизбежно и се обяснява със самия произход на държавата. Така той критикува договорните теории в традицията на политическата философия. Според него теориите за обществения договор не проумяват субстанциалната необходимост в самозараждането на обществените реалности, която стои в основата на движенията на духа[5]. Тези реалности са по необходимост разумни. Освен това, както и Кант, той не счита че утилитаризмът (характерен за договорните теории) отговаря на интелектуалния характер на волята, а именно волята стои в основата на правото. Хегел припознава ползата като двигател на определени човешки действия, дори във философията на историята тя е условие за „хитростите на разума“, но в политически контекст се явява ангажимент на определени обществени институции. Въпреки всичко Хегел вижда свободата като по-фундаменталната ценност в сравнение с ползата и тъкмо охраната на свободата се превръща в траен ангажимент на държавното правителство. По този начин държавата се основава на субективния принцип на волята с цел свобода и автономност. Можем да заключим, че субективната философия на правото при Хегел – се вижда в неговата собствена дефиниция – правото е функция на свободата на свободната воля.[6]

  1. Абстрактно право и собственост

Първата част на книгата е се занимава с абстрактното право или основните принципи на правото на собственост. За Хегел „лицето има абсолютното право да присвоява всички вещи и да влага своята воля във всяка вещ“[7] и всички неща могат да му станат собственост, доколкото той субект на свободна воля. Присвояването и производството се явяват в този смисъл превръщане на волята във вещ. Присвояването е манифестация на господство над вещта. Владението е имането на външна власт над нещо; подбуден от потребност, влечение или произвол, субектът завлядява – отношението към вещта се явява вкоренено в естественото право по отношение на феномена на потребността. Така че притежаването на собствеността се явява средство за задоволяване на потребностите.

Частната собственост представлява обективираната воля на отделното лице[8] и в този смисъл е необходимост. Количеството й Хегел определя като правна случайност като остава скептичен по отношение на равното разпределение на собствеността. Имущественото неравенство е представено по аналогия с несвободното (неразумно) разпределение на земите в природата. Той обръша внимание, че всеки се нуждае от средства за съществуване и това може да бъде морално изисквано в смисъла на благонамерено пожелание, но не е обективно съществуващо, тъй като имуществото зависи от трудолюбието[9]. Справедливостта изисква всеки да има собственост, но не и еднаква собственост. Присвояването на чужда собственост спада към произвола и нелигитимността. Личността има налично битие в собствеността и първият, който завладява имуществото е собственикът, защото е субект на автономна воля, която впоследствие защитава собствеността му от волята на всеки друг. Това признаване на собствеността става от другите чрез процеси на взамна легитимация.[10]  В диксурса си за присвояването Хегел отъждествява придобиване и производство (пф. 57), доколкото и двете представляват обективация на волята и практика на семиозис (означаване на властта), имаща за цел да изключи останалите по отношение на собствеността: „С това, че човекът може да дава знак и да придобива чрез него имущество, той показва своето господство над нещата“[11]

Потреблението е реалната страна на действителността на собствеността, както се казва в пф. 59, вещта е средство за задоволяване на личната потребност. В срещата си  с вещта, субектът я обрича на унищожение, пред утвърдителната му власт, тя е впримчена в трагизма на собствената си материална интерност. Използването на вещта от друга страна се сътои в една трайна потребност, която може да бъде конструктивна и е свързана с грижата и съхранието. Волята присъства субективно в собствеността като удовлетворяване на потребностите и самото й присъствие е потребление, което става във времето и което формира давността на собствеността. Отчуждението, от друга страна, е актът на оттегляне на волята от моята собственост и отстраняване на вещта като безстопанствена[12]. Неотчуждаеми са всички субстанциални определения на данена личност – свобода на волята, нравственост, религия. Историята познава форми на опити за отчуждаване на личността в робството, крепостничеството, неспособността за притежаване на собственост и др. Чрез труда е възможно отделните продукти на човешките особени, телесни и духовни умения и цялото конкретно време на собствената продукция и дейност да бъдат отчуждени[13], което ще се превърне в основополагащ момент във философията на Карл Маркс.

Хегеловото обсъждане на абстрактното право засяга някои основни характеристики на правото на собственост. В либерално-индивидуалистичната перспектива най-базисният свободен акт се явява взимането в притежание. Този изначален съвършено свободен акт (както бива описан у автора) в крайна сметка довежда до едно оправдано участие в политическата общност и система от легитимиращи практики, по отношение на защитата на собствеността, характерни за модерната държава. Това право  се основава на механзма на взаимното признаване от членовете на общността. В този смисъл възможно най-субективният и произволен естествен акт – присвояването – се оказва поставен в светлината на взаимната легитимираща рационалност. Въпреки това сферата на „абстрактното право“ на собствеността остава проблематична, поради трудността да се конституира самодостатъчна система от действия и принципи, в която да бъде елиминиран произволът и престъпленията, изтласкани от Хегел отвъд легитимността, в сферата на „Неправото“ (Unrecht). Злодеянията срещу собствеността са дефинирани като инкохеренти актове на човешката свобода. Хегел обаче изтъква, че животът, който се намира в крайна опасност, има предимство пред абстрактното право, защото ако един се намира в клопката на своите незадоволени потребности и пребивава в тоталното безправие на едно накърнено съществуване, то нуждата на непосредственото настояще може да послужи за оправдание за една неправомерна му постъпка. В този смисъл кражбата на един хляб в определена ситуация няма да се разглежда като обикновена кражба.[14]

  • Система на нравствеността – семейство, гражданско общество, държава

В тази част се разглежда естествената еволюция на духа от природните към социалните реалности, като се търси генезиса на обществените структури в нормативния характер на  социалните практики, най-базисната от които е семейството. Тези форми на солидарност, сбор от семейства, които формират впоследствие гражданското общество, което пък бива надградено от самата държава с нейните институции, представляват в Хегеловата философия една система на нравствеността. Тя се състои от социални структури, които в своята колективност от нужди и цели се актуализират чрез индивидуалната свобода. Самата нравственост е идеята за свободата[15]. За да има нравствеността постоянно съдържание, са й необходими институциите. Семейството е основната градивна единица в тази парадигма от структури – то е , както казва Хегел, „съзнанието за моето единство с друг[16] – чудовищното противоречие на любовта, което разсъдъкът не може да приеме“. То представлява институционалния контекст за рационализиране на природното сексуално желание. Бракът е определен като „правно-нравствената любов, чрез която от него изчезва преходното, зависещото от настроението субективно на любовта.“[17] По-нататък Хегел казва „Бракът е всъщност моногамия.“[18] На нея и отговаря собствеността като хоризонт за удовлетворяване на потребностите под формата на постоянно и осигурено владение[19]; собствеността конституира семейството като правен субект в държавата; от една страна семейството въз основа на нравствена любов и солидарност обезпечава голото биологическо съществуване, от друга страна то е инструмент за възпитание на детето в принципите и пратиките на обществената рационалност, която детето ще преоткрие в своите граждански права. Семейството по естествен начин се разделя на множество от семейства, които се отнасят едно към друго като самостоятелни и конкретни лица. Съвкупността от тях формира второто ниво в държавата – гражданското общество –  сферата на автономността. То се изгражда на два принципа 1) на принципа на конкретното лице, което е за себе си особена цел като цяло от потребности и 2) е опосредено във всеобщността. В гражданското общество всеки за себе си е цел, а всичко останало е нищо. Без отношение към другите, индивидът не може да постигне своите цели в целия им обем. Чрез отношението към другите особената цел си дава формата на всеобщност и удовлетворява благото на другия[20]. Гражданското общество се оказва преплетеност на целите и благата. Така сиситемата на нужди трансформира естествените импулси, задава социалните практики, благодарение на които гражданите могат да постигнат целите си. Гражданското общество е динамика на единичност и всеобщност, в която правно наличното битие на отделния индивид е преплетено със съществуването, благото и правото на всички други и, докато субективността осъществява вродения си порив към самосъдаване и развитие на способностите, всеобщността й се доказва като основане, необходима форма на особеност, власт над нея и нейна последна цел.[21]

Гражданското общество съдържа в себе си трите момента – 1) то създава система за удовлетворяване на потребностите чрез разделение на труда, 2) създава механизми по опазването на свободата и собствеността – правосъдие и 3) се грижи за отстраняването на оставащата в тези системи случайност като контруира собствения интерес в общ чрез системата на полицията и корпорацията.

Системата на потребностите  е сферата на политическата икономия, производството и дистрибуцията на блага, в която се открояват идентичностите на съсловията като колективни субекти: субстанциално съсловие (земеделци), промишлено съсловие: занаятчии, фабриканти,  търговци, които биват обединени във всеобщото съсловие като колективен субект, имащо за цел да „опазва всеобщите интереси на общественото състояние“[22] Корпорацията се явява особената институция, обединяващата тези идентичности в сферата на производството.

Правосъдието кодифицира, обнародва и администрира законите, като не дискрминира никого по етнос или вероизповедание. Тук Хегел застъпва официално космополитността като принцип на обществото – „понеже човекът е значим, защото е човек, а не защото е евреин, католик, протестант, немец или италианец“[23] –  така бива формулиран за първи път секуларният универсализъм на модерното гражданство.

Публичната власт се занимава с предпазването от престъпления, контрол на цените на най-основните блага, обществено здраве и образование, модерирание на икомомическата нестабилност, намаляване на причините за бедност, които лишват индивидите от средства за препитание чрез оптимизирането и администрирането на публичната собственост[24]. Ако тези фактори не биват регулирани, свободата в гражданското общество  е компроментирана.

Накрая стригаме до държавата – третия аспект от системата на нравствения живот, който представлява и най-висшата обективация на колективното битие на разума. Хегеловата концепция е етатистка и директно провъзгласява държавата за действителността на нравствената идея, откровена, ясна в себе си, саморефлектираща, субстанциална воля, тя има убеждението си в човека и има целта си в своята свобода. Държавата е осъществяване на свободата на сцената на историята, абсолютна цел на световния разум, тя е осъществяване именно като воля в светлината на автономността. В това отношение на колективна тоталност, обществото е споено в държавата чрез принципите на дълга и правото. Свързаността е самото битие на личната свобода  в разбирането на Хегел, тази обективирана структура на нравствения живот, почива на конституцията като абсолютен принцип, самия принцип на гражданството. Тя е и обект на неговото волеизявление и поражда една творческа политическа рационалност. Тук е мястото да се спомене, че Хегел вижда оптималния обществен строй в конституционната монархия, но за всеки би било очевидно, че монархът не заема централната роля в този проект. Акцентът не пада върху личната суверенност на прикопкриващия се с държавата принц, а пада върху модела републиканизма. Философът  вижда политическата общност в ролята й на конституционно регламентирано съвместно съществуване на народ и принц, като ударението е върху колективното, гражданско битие на държавата. Кайзерът запазва по-скоро символична власт. Затова и на мнозина изследователи, включително и на Маркс и младохегелианците, този облик на монарха им изглежда известен политически конформизъм във възгледите на Хегел, който е несвойствен за логиката на цялостната му система. Хегел откровено застъпва либералните приницпи на разделението на властите (законодателна, правителствена и юридическа), свързва божествеността на държавата не с личността на суверена, както е при традиционната монархия, а с конституцията, която е наречена“ нещо божествено и устойчиво, стоящо над“[25]. Владетелската власт на суверена се разбира като онова, което съдържа в себе си всички различия, но за което малко иронично е казано, че просто „поставя точката на и-то“[26] т.е. надгражда и персонифицира гражданския субстрат на държавата.

Правителствената власт е кабинет, отговарящ за изпълението и прилагането на владетелските решения. Той съдържа в себе си съдебната власт и полицията. Това ниво на властта се намира по средата между монарха и интереси на общините и различните колективни организации, които спадат към гражданското общество. Те лежат извън висшата всеобщност на държавата и представляват общините, цеховите организации, съсловията и корпорациите.[27] Членовете на правителството и държавните служители образуват главната част на средното съсловие,  в което се отразява интелигентността на един народ.

Законодателната власт е  натоварена със законтворчеството, тя е механизмът на самосъздаващото се чрез  волеизявление гражданско общество.

***

В заключение може да се направят няколко обобщения по отношение на Хегеловата философия на правото. На първо време, тя институционализира принципа на рационалността в държавата и го поставя пред принципите на традицията и харизмата, с което става прототип на модерната светска държава. На второ място, въпреки че самият Хегел не е привърженик на пряката демокрация, защото счита, че тя се ръководи  от случайността на политическите сентименти, той създава демократическия принцип per se, формулирайки субстрата на държавата като колективен човек. Трето, този колективен човек става новия политически актьор на модерността, превръща се в революционния субект, класата, която има претенцията да универсализира цялото човечество.

София, 2011

 

[1] Хабермас, Ю., 1999, стр. 62-63

[2] Философия на правото, 2001, пф. 258, стр. 319

[3] Cambridge Companion to Hegel, 1993, p. 225

[4] Oт историците бива посочена критката към съвременника му Карл Лудвиг фон Халер (Restauration der Staatwissenschaft) и юнкерите, вж.  стр. 239,  Cambridge Companion to Hegel, 1993

[5] Пак там, р. 242

[6] Философия на правото, 2001, стр. 97

[7] Пф. 44, стр. 113

[8] Пф 46, стр. 115

[9]  Стр. 118

[10] Пак там

[11] Стр. 126

[12] Пф. 65, 67, стр. 133-135

[13] Пак там

[14] Пф 126, стр. 190

[15] Пф 144, стр. 225

[16] Пф 158, стр. 235

[17] Пф 161, стр. 237

[18] Пф 167, стр.  242

[19] ПФ 170, стр. 245

[20] Пф 182, 2тр. 257

[21] Пф 184, 258

[22] Пф 208, 275

[23] Пф 209, стр. 278

[24] Пф 245, стр. 307

[25] Пф 273, стр. 354

[26]  Пф  280, стр. 367

[27] Пф 288, стр. 371

EGO UPDATE: Exhibition Traces Digital Narcissism

Standard

NRW-Forum, Düsseldorf

by Sabina Karleva

with: Kim Asendorf, LaTurbo Avedon, Evan Baden, Arvida Byström, Kurt Caviezel, Robbie Cooper, Heather Dewey-Hagborg, MC Fitti, Alison Jackson, Erik Kessels, Florian Kuhlmann, Dafna Maimon, Netro, Onformative, Ontheroofs, Martin Parr, Evan Roth, Andreas Schmidt, Guido Segni, Oliver Sieber, David Slater, Amalia Ulman and Jonas Unger.

Ansicht-Guido-Segni_The-middle-finger-response-2013_©-NRW-Forum-Düsseldorf_Foto-Andreas-Kuschner_ALIMONIE

 View on Guido Segni, The middle finger response 2013 , Courstesy: NRW-Forum Düsseldorf , Foto: Andreas Kuschner

Arch2O-EgoUpdate-05-Preview-Kim-Asendorf_Selfie-Template-2015_©-NRW-Forum-Düsseldorf_Foto-Andreas-Kuschner_ALIMONIE-05

View on Kim Asendorf, Selfie Template, 2015, Courtesy: NRW-Forum Düsseldorf,  Foto: Andreas Kuschner

Self-documentation has become a major part of everyday life. Absorbed with the dynamics of continuous virtual communication – either visual or textual, we face the urge to shape our online personae into what has become the huge digital flood of social media. But who is this Doppelgänger, who we tend to call our Self or ideally fitting the new jargon, our Selfie?

Not only offering an ironic commentary on topics such as technological augmentation, virtualization and eventual loss of identity through social media practices, but also focusing on themes such as privacy, authorship or voyeurism, the exhibition places contemporary narcissism into a visually challenging context. “Know Thyself!” was an ancient Apollonian maxim that inspired curator Alain Bieber to gather 23 national and international artists in Düsseldorf and try to accomplish the task or at least assert the imperative’s complexity.

Arch2O-EgoUpdate-06-Baden_Evan_Emily_aus_Technically_Intimate__2008-2011_Copyright_Evan_Baden-06Arch2O-EgoUpdate-08-Baden_Evan_Nicole_Technically_Intimate__2008-2011_Copyright_Evan_Baden08Arch2O-EgoUpdate-07-Baden_Evan_Emily_aus_Technically_Intimate__2008-2011_Copyright_Evan_BadenBaden_07

Ⓒ Evan Baden, Courtesy: NRW-Forum Düsseldorf

Saudi Arabian-American photographer Evan Baden captures his subjects in provocative selfie-postures* (*a posture with the arm stretched against the body) in home settings. Cybersex and online exhibitionism intervene in his portrayal of what is known to be common behavior between couples or triviality on dating service portals.

Italian hacker and video artist Guido Segni purchases the faces of low wage workers for half a dollar on one of Amazon’s services and asks them to show the finger in front of the webcam. Critical snapshots of this newly emerged digital proletariat aka “crowd workers”, who execute elementary tasks by photographing products or restaurant menus for online catalogues and thus receive an hourly payment under the regulated minimum by companies.

Ⓒ Guido Segni, Courtesy: NRW-Forum Düsseldorf

Stockholm-based photographer Arvida Bystöm dedicates her pink satin autoportraits to themes such as gender roles and femininity. The culture of exposing one’s body via selfies is treated satirically as the young artist holds special smartphone tripods in her task to photograph out of reach intimate zones.

Arch2O-EgoUpdate-02Bystroem_Arvida_Selbstportrait_Copyright_Arvida_Bystroem-02

Ⓒ Arvida Bystöm, Courtesy: NRW-Forum Düsseldorf

Not only photographic work but also performance art is taking place up to 17 January, 2016 in NRW Forum Düsseldorf. Streaming Egos – Digital Identities in Europe (16-17.01.2016) aims at tracing how national discourses merge into transnational subjects, thus questioning the collective identity of Europeans.

Special selection of films, among which award winning British series Black Mirror, with its special episode White Christmas (2014), where creator Charlie Brooker shows dystopian future with cyborgs accessing the Internet via implants in their eyes and being able to block themselves into an augmented reality resembling Facebook, is another highlight.

Digital self-portraiture is the new pop cultural trend and poses more questions than answers. Only in Germany 25 million people regularly generate and share personal content on the Internet with the city of Düsseldorf taking the lead.

Monkey takes selfie

AUTHORSHIP DEBATE, A PICTURE BY A WILD MONKEY / DAVID SLATER / CATERS NEWS – The photographer behind the famous monkey selfie picture is threatening to take legal action against Wikimedia after they refused to remove his picture because ‘the monkey took it’. David Slater, from Coleford, Gloucestershire, was taking photos of macaques on the Indonesian island of Sulawesi in 2011 when the animals began to investigate his equipment. A black crested macaque appeared to be checking out its appearance in the lens and it wasn’t long before it hijacked the camera and began snapping away.

Arch2O-EgoUpdate-15-LaTurboAvedon_Selfie_at_Club_Rothko_Copyright_LaTurboAvedon

ⒸLaTurbo Avedon, Courtesy: NRW-Forum Düsseldorf

 

French Artist Pierre Huyghe with Guest Exhibition at Museum Ludwig

Standard

by Sabina Karleva

The famous contemporary artist Pierre Huyghe (born 1962 in Paris, France) offers a retrospective journey in his complex artistic universe with a guest exhibition at Museum Ludwig between April 11 and July 13, 2014. The broad selection of artworks features artifacts, films, photography and living creatures from artist’s latest show at Centre George Pompidou in Paris, as well as highlights from later work. The result – a rich palette of affects, both fascinating and frightening.

We rove this labyrinth at the pace of a sleepwalker. The artist quotes himself without chronology or order. The fragmented architecture of the exhibition space offers dissected and decontextualized blocks of artistic work, addressing – through change and stagnation – the sophisticated relationship between visitor and art.

The artworks are themselves „living situations“ – dressed up men, wearing animal masks and rambling through the city, photographed industrial zones from the Eastern bloc, children at birthday parties… Closed ecosystems, represented in surrealistic aquariums, show us fish, sea spiders and other spineless creatures. Various time and reality levels overlap in complex polyphonies, where organic matter, anthropology and natural history meet.

The created settings explore the borders between society, nature, biorhythms and cultural rituals. They show a reality that isn’t absolute. Spectacular fragments from video material are played out in the exhibition space, while the surreal Podenco – a thin white dog, whose right leg is colored pink, appears running through the museum in real time.

Pierre Huyghe establishes himself as virtuoso when it comes to displaced environments. He opens up the matter for technological modification and leaves it helpless to the violence of phantasy. Artificial and organic substances (plastic, ice or coal) undergo mutation. Natural order is denied as well as morphology of matter. Phantasies and bizarre beauties embrace material forms.

Huyghes‘ dOCUMENTA (13) work from Kassel is the exhibition’s climax. In a tropic jungle-like vestibule, naked in stone like a Greek Artemis, a baroque female act, whose head is enveloped into a bee hive, appears. Myth is rising from nature before our very eyes in hazardous and catastrophic beauty, reminding us of the early Luis Buñuel (L’Age d’Or).

Pierre Huyghes’ oevre is reminiscent of Gilles Deleuze and his reflections on virtuality of matter. Material layers are speculative and could offer a broad range for fantasy and desire to unfold.

Strangers in Paradise: Edith Dekyndt’s Paradise Syndrom Installation at the Temporary Gallery, Cologne

Standard

by Sabina Karleva

edith_dekyndt_001_300dpi

edith_dekyndt_005_300dpi

Ⓒ Paradise Syndrom, Edith Dekyn, Images by Simon Vogel

Belgian born Edith Dekyn’s video installation, presented at the Temporary Gallery in Cologne, consists of simple components, which fascinating depth goes straight into the heart and engages emotionally. An older work named Usedom from 2007 is combined with the newly created Paradise Syndrome. But what is the Paradise Syndrome? This question resonates with big intensity.

This black hole can swallow everything… The monotonous movement of grey waves reduced to simple lines on the screen and the sound of pouring water, develop into an impressive poetic abstraction. Repetitive motives are here to designate hopelessness and autistic closeness. The geometric minimalism of the monochromatic design make us try to guess what it’s all about. Life sized golden body sacks are placed on the floor. Gold and black underline the paradox that lies within the Paradise syndrome itself – a psychological condition of eternal discontent and existential emptiness, even when all life expectations for wealth and luxurious lifestyle seem to be fully accomplished. There is no joy, not even one single object could be invested with desire and produce inner satisfaction. The black bile of melancholy is triumphant – this is a mood fatally poisoned, and even the most self-disciplined Stoic isn’t immune, even less the Hedonist. Melancholy with its eternal sorrow will annihilate the gold abundance of material existence making it shine like a black sun (according to the powerful metaphor of French poet Gérard de Nerval)

The metaphor of the earthly paradise is highlighted by another contrast. The body sacks used in life saving operations transform into tragic relics. They tell the story of Lampedusa, the small Italian island in the Mediterranean Sea and end station for refugees and immigrants from the destabilised regions of the Middle East. They lose their lives while drowning on their way to Europe. War and destruction overlay the images of material splendor, with which Europe is associated, in a culturally pessimistic observation. Welcome strangers, welcome to the “paradise”.

Claustrophobia and alienation but at the same time a fascinating critical reflexion on our contemporary status quo, Edith Dekynth’s minimalistic work is rich in meaning and depth. The artist, working predominately with textile and other materials, offers complex symbolic arrangements in space and combines them with light sculptures and video art.

Wade Guyton at Gisela Capitain Gallery in Cologne

Standard

by Sabina Karleva

With carefully selected series of sculpture and large size prints Gisela Capitain Galery’s highlight this year is Wade Gyton, who places works in a fascinating spatial arrangement. Working in the field of processual art, the US American (b. 1972 in Hammond, Indiana) explores the vague relations between painting, graphic design and the manufacture of printing. Three big fire images, specially adapted to the gallery space, are positioned against several wood sculptures, resembling extravagant furniture – but not exactly. A sofa, purchased for the exhibition by the artist himself, underlines the elusiveness of the installation. Is the white cube transforming into some sort of an unrenovated and soon to be abandoned residence, where just a couple of wall decorations and pieces of furniture are left out before departure?

Commodification and usability as well as the implied anonymity of living spaces inhabited by middle class people, who constantly migrate and change flats, serve as metaphors for postindustrial societies. Faded posters where the print process has unexpectedly stopped, invoke associations with technical reproduction, malfunction and seriality. Copies and drafts turn into readymades and become reminiscent of the pop art aesthetics of design magazines of the 70s. The objects are placed in spatial relations to each other, so that applied arts, interior and furniture design can offer an interpretative horizon.

The creative process’ new dispositive is obvious – the canvas changes to computer screen, the brush – to print machine. Even though copy machines may look as anachronisms in our time of ecological consciousness, Wade Guyton’s art trancends the boundaries between old and new media, collage, packaging and decoration.

Wade Guyton’s large format prints address the important questions of conceptual art – the overlapping and discrepancy between concept and material, symbol and figure, consumer product and a work of art – but in the context of the newly emerged digitality.

Невероятно тъжната съдба на великия ловец Орион

Standard

Орион

orion

Ти беше най-великият ловец –
сърните бягаха от тебе
в тъга ревяха зверовете –                              
         горите нямаха си жрец…

А белоръката Диана
с лъка убиваше орли
богинята приятелка ти стана,
в горите бродехте сами…

Аз знам опияняват се ловците,
когато сила в жилите им каменей
из ниви и плата се скитат
и казват: „Туй и туй не ще живей!“

Но аз съм старата земя, ловец гръмовен
Прибирам всяка живинка,
която да убиеш си подгонил…

По тоз скорпион ти пращам зов любовен
ще те превърне във звезда…
Че аз съм старата земя не си запомнил!
scorpius

Рапсодия за Антарес

Standard

Антарес, Антарес! Ти, която си равна на Арес,
какво ще се случи със тебе, червена звезда…
Марсово време е – войната започва –
дали заревата велики ще греят в нощта?

Върти се кълбото и небосвода е купол маслинен,
който страшно се мята и трака, преде…
знаците отново са бутнати всичките

а над тях се разстила

цялото прелестно
истинско
фантастично
небесно
море…

Антарес, Антарес! Ти, дето беше жестокия огън на Хадес,
какво ще се случи със тебе, червена звезда…
Ето че чудото огнено ще потъне във вечната хладност
на водите небесни и като корал ще блести – като корал на скала…

Всяка природа стреми се към природата своя – това означава да бъдеш от вид,
в тюркоазено синьо блестят океаните и воина-гигант се превръща във риф

Лавата нейна става обвивка скалиста и каскадите златни се превръщат във сол
в морето потънала тъмнините избистря – Антарес събира капки безброй

Елегия за Плутон

Standard

Pluto-01_Stern_03_Pluto_Color_TXT

Над нощите космически стените падат
И ветровете месят черен хляб
тъй сребърни са скакалците на звездите…

Самотна светиш ти, звезда студена,
Плутон, мастилено петно
Плутон, небе от лед и прах
Самотно светиш, мътна пара
Самотно светиш ти, скала…
Самотно светиш, като тъмнина…

Едни обичат бялата Венера
а други – кървавия Марс,
трети бягат от рогатия Сатурн и плачат
когато синият Нептун небето разводни

а звездите се разбягат като риби…

Меркурият двулик горещи зарева разпръсква
А Юпитер мъглее в снежен дим
Но всички ги е страх от теб, джудже отровно,
малка, тежка и така далечна
е граничната звездица на смъртта,

камък и пустиня, със студ гори
небесна зима –
полюс на нощта…

Все мислят, че си долу, а ти грееш горе,
в сиви небеса,
ти, на Персефона любовта,
смъртта на всяко злато,
на всяка пролет – есента.